Днес посетих едни хора. За тях ми сподели моя приятелка, видяла ги в съда. Били съдени от топлофикация за неплатени сметки за сградна инсталация и такси. Били отчаяни, болни и едвам кретали. Станало й е жал за тях и се сетила за мен.
Хора, това, което видях беше отчайващо.
Отидохме двете с нея на адреса от съда. Отвори ни куцащия и съсипан мъж, облечен в скъсани дрехи. С две думи, се разбрахме и най-любезно и сърдечно ни покани да влезем. Вървейки през двора, той не спря да се извинява за мизерията в къщата, в която ще влезем.
Няма да разказвам подробности, само ще кажа, че видях крайна бедност и мъка.
Малко снимах от неудобство, а и за да спестя срама на тези хора.
Изваждайки продуктите, които бях занесла, този човек започна да ни целува ръцете, а от очите му течаха сълзи от срам, от благодарност и от безпомощност.
Сълзи от очите на шейсет годишен мъж! От болка, душевна болка, че се е разболял и изпаднал в нужда. От безпомощност, принуден да живее със 170лв пенсия по инвалидност и торба с лекарства.
Нямам какво да кажа повече, а и да имам, кой ли ще ме чуе…
