Приятели, след всяка акция изпитвам смесени чувства.
Смазана съм от гледките на мизерия, мъка, беднотия, глад, безразличие, злоба, безхаберие. Бясна съм от безсилието, което изпитвам при срещите си с тези хора. Срамувам се, че сме допуснали да съществуват в такива условия – те съществуват, не живеят. Борят се всеки ден с болести, болка, мъка, самота, мизерия…
Само да можехте да ги погледнете в очите и вие, щяхте да видите всичко това. Аз не мога с думи да го опиша – сълзи, старчески сълзи. Това беше навсякъде!
Но имаше и друго, което мен ме порази. Тези хора имаха ДУХ. Не се отчайваха, не се оплакваха. Страдат, но не падат духом. Това ги крепи.
И малката трошичка внимание, която ние им носим ги радва. Вниманието, което виждат в този наш жест дава светлинка в погледа, усмивка на лицето им.
Точно тази усмивка и светлинка ни зарежда и ни кара да правим всичко това и да се връщаме при тях отново и отново.
Вече ни чакат, знаят, че пак ще отидем, знаят, че не са забравени.
Лъч желание за живот. Лъч надежда за утре. Прашинка смисъл им даваме да чакат нас, а не свършването на дните им.
Иска ми се да може всеки от вас да се почувства така, да усети всички тези чувства, които аз изпитвам.
Това е силата, която ме движи, а благодарение на вас успявам да се заредя с нея.
Малко е да кажа благодаря на всички участвали. Малко е да кажа, че ви обичам!
Йонка Иванова